loading...
img
Home / Lifestyle / Ексклузивно! Желязната лейди Нешка Робева с разтърсваща изповед пред „ШОУ“!

Ексклузивно! Желязната лейди Нешка Робева с разтърсваща изповед пред „ШОУ“!

/
/
/
27 Views

Здравето ми не може да бъде като на 27-годишна жена, просто защото съм на 72, заяви българската легенда

Нешка Робева е легенда в българския спорт. Докато тя бе треньорка на националния ни отбор по художествена гимнастика, нашите грации бяха непобедими. А публиката скандираше: „Нешка няма грешка!”.

Води отбора цели 25 години, през които нейните момичета печелят 294 медала, 7 абсолютни световни титли, 10 европейски и 2 пъти са вицеолимпийски шампионки. Днес трупата й „Нешанъл арт” има зад гърба си близо хиляда представления по света и у нас.

Наскоро Нешка Робева се върна в България, след като подаде оставка по здравословни причини като старши треньор на националния отбор по художествена гимнастика на Германия. И е повече от сигурно, че няма желание дори да си помисли да е далеч от любимия спорт – и защото има още какво да даде, и защото е осмислила картинката по-добре от всякога след направените важни равносметки. Разговорите ни с нея по традиция са пределно откровени и пълни с емоционален заряд.

– Г-жо Робева, Световното приключи, а сега е ред на равносметките, изводите и градивната критика. Какъв е вашият прочит?
– Навремето четях „Равносметката” на Съмърсет Моъм. Лягайки си нощем, се опитвах да правя равносметка за деня… Стигах някъде – до ставането сутринта, студения душ и… дотам. Сега не мога да се отърва от равносметката, която през безсънните нощи все повече и повече ме притиска и връща в отдавна отминали времена… Защото динамиката на днешния ден при младия човек замъглява ума и прави почти невъзможна обективната равносметка. А тя идва обикновено след натрупани достатъчно опит, мъдрост и страдания. Изводите съм ги правила след всяко състезание, а „градивна критика” колкото искаш в моя живот. Ще дойде време да говоря и за това. Ако момичетата поискат да чуят моето мнение, ще го изкажа само пред тази, която ме попита. В публичното пространство още веднъж искрено ще поздравя победителките, защото го заслужават.

– Наскоро казахте нещо много интересно – че е аристократично да обещаваш и плебейско да изпълняваш. Вие сте човек, който е свикнал да изпълнява обещанията си, но ние май живеем по-често сред аристократи…
– Цитирах стар приятел, който вече не е между нас. Беше шега. Но всеки ден в ежедневието се сблъскваме с това. И след като се знае, че държавата е тази, която възпитава, аз лично свикнах да не вярвам на обещания. Старая се да спазвам своите – вече невинаги успявам… Невинаги ми достигат време и сили. Но да поема ангажимент и да не го изпълня заради собственото си удобство или интерес не съм и не бих си го разрешила.

Какво да се прави, в такова семейство израснах – на твърде бедни, изключително работливи и необяснимо честни хора. Бяха атеисти, но да излъжеш, откраднеш или да се възползваш от чуждия труд за тях беше грях. Сега разбирате защо от мен не стана аристократ. Зад всичко стои семейството! А иначе, по-сериозно – би трябвало, когато избираме някой, който да ни управлява, по-малко да се ръководим от външност и сладки обещания… Малко повече да мислим. Защото „аристократи”, жадни за власт у нас, бол – и кой от кой по-сладкодумни.

– Какви спомени изплуваха в съзнанието ви сега, когато проследявахте от първия ред съчетанията на златните ни момичета?
– Честно казано, напрежението бе толкова голямо, че през ума ми не минаваше нищо друго освен един вик – без звук, но с цялата сила и енергия, останала у мен – „ДРЪЖ”. Спомените идваха по-късно. Те буквално нахлуваха и продължават: блъскайки се, изпреварвайки се един друг, търсейки публичност и изява… Особено след като се видях с момичетата. Или след като вляза във фейсбук и прочета понякога недостатъчно въздържаните, понякога необективни от моя гледна точка, но винаги с много любов и страст, коментари на феновете. А за 52 г. в един спорт като нашия – спомени да искаш…

– Често се говори за уговорки в художествената гимнастика. Те със сигурност опорочават красотата на този спорт, да не говорим колко омаловажават труда на гимнастичките…
– Да, това е нещото, с което не можах да свикна. И не мога да го правя. Често са идвали при мен съдии от други държави и са ме питали директно на кого да вдигнат? Винаги съм отговаряла по един и същи начин: „На тази, която по-добре изиграе!” Предварителното уговаряне на оценките е злокачествено образувание в нашия спорт. Спомням си състезателните си години и колко болка и разочарование преживявах… И всичко в името на България… Не съм сигурна дали ще имам сили и желание да опиша онези времена… Преживяното в състезателните ми години ме накара по-късно, като треньор, да изготвям строги регламенти, които бяха достояние на всички и се спазваха строго, поне докато аз отговарях за отбора. Е, бях и наказвана, когато отстоявах правото на всяко момиче, класирало се по регламент, да участва на даденото състезание.

– Днес виждате ли се в ролята на консултант на националния ни отбор? От добро сърце, дори не толкова с цел заплащане…
– Консултант аз не мога да бъда. Винаги съм работила и сега го правя. Как например да консултирам някого? Да направя съчетание и да оставя друг да го изработва? Преди няколко години го направих, по-късно – също… Получи се пълна боза. Да консултирам някого, като му обяснявам как да работи? И това не става…

Никога не съм крила организацията на работа, тренировките си или методиката на обучение. Когато са ме питали, съм се обосновавала защо десет, а не едно или две съчетания, защо без грешка, а не само с пълна сила и т.н., и т.н. Ирина Винер – старши треньор на руския отбор, никога не е крила, че се е учила от Ж. Шишманова и Н. Робева… Италианките направиха невероятен скок на това Световно в ансамбъла и в индивидуалното… Жулиета Канталупи (внучката на Ж. Шишманова) се обявява за българска възпитаничка. В разговор след СП ми каза, че ансамбъл – девойки, който тя е водела миналата година, е играел 30 цели съчетания без грешка… Изказа учудване от това какво споделят нашите момичета в интернет за своята подготовка. Как протече по-нататък разговорът ни предпочитам да не коментирам. Който иска – учи. Що се отнася до заплащането на композициите ми – в България ми платиха постановката веднъж, през 1974-та. 80 лева за първия ми ансамбъл, като национален треньор, които дадох на помощничката си, защото беше бременна и без заплата към онзи момент. Направила съм стотици съчетания… Пари не съм взимала. На никого не съм отказвала помощ, когато ми е поискал.

– Да, човек с неизчерпаема енергия, но със сигурност чувствате и изтощение – навярно повече психическо, отколкото от дългогодишния труд?
– Не, от труда не чувствам изтощение. Изтощава ме само недоумението, като наблюдавам всичко, което става у нас. Недоумение! Точно така. Невъзможност да намеря логично обяснение на случващото се. И глупостта. Глупостта, която властва сред хората.

– А как сте със здравето? Наскоро подадохте оставка като старши треньор на ансамбъла по художествена гимнастика на Германия. Лекарите са ви препоръчали повече почивка…
– Е, здравето не може да бъде като на 27-годишна жена просто защото съм на 72. Не се оплаквам. Докогато – дотогава.

– Наскоро споделихте, че Илиана Раева всеки ден ви изпраща смс с текст: „Неше, обичам те!” А вие как й отвръщате? И изобщо колко специални са през годините комуникацията и отношенията ви?
– Илиана е силно емоционална и често мени настроенията си. Аз съм също емоционален човек, но в работата си потискам емоциите и давам право и възможност на всеки, който може и желае да помага. Опитвам се да бъда справедлива. Когато емоцията ме тласка към друго решение, излизам от себе си и задължавам Н. Робева, в интерес на работата, да вземе правилното решение, макар последствията да не бъдат добри лично за нея. Така в живота си получих достатъчно много удари, но и удовлетворение от усещането, че не съм поставила себе си над интереса на състезателките, отбора, клуба и т. н.

– През август тази година отправихте публичен апел към нея – ако може, да въздейства на треньорката Бранимира Маркова – да надскочи своята безпристрастност, за да не погубва Невяна Владинова. Още ли имате тези притеснения за нея?
– Притеснявам се, че ако ви отговоря, ще се подчиня на скрупулите си и няма да защитя доверието на хората. Няма да коментирам действията на ръководството на отбора покрай определянето на това кой колко да играе, нито от какво са били продиктувани, нито каква е била истинската им цел… Нещата, поне за мен, са прозрачни и ясни. Невяна е пълнолетна. Ако иска да участва на ОИ в Токио, трябва на първо място да повярва в себе си. На второ – да се почувства задължена да отговори на любовта и очакванията на хората. На трето – да разбере, както казваше моята треньорка, че за голямото с малко не се тръгва. Да се затвори в залата, да потърси треньор, на когото ще повярва и който знае как да работи с нея… И без никакви резерви и уговорки да отдаде тези две години на Таланта, който й е даден от Бога. Две години честен и всеотдаен труд, а в най-лошия случай ще получи спокойствието, че е постъпила както трябва.

– Кой е най-специалният ви момент като треньор?
– Когато на ЕП 1984-та – Виена трябваше да избирам между дебютантката Бианка Панова и Лили Игнатова. Лили беше извоювала правото си да участва, но предстартовата й треска бе ужасна. Отговорността преди голямото състезание я смазваше. Смазваше и всички нас. Ръководството на БФХГ настояваше да пусна Бианка. Знаех, че при това състояние Лили няма да издържи, но щеше да даде стабилна база на Анелия и Диляна. Решението бе трудно. Спомням си как дръпнах Лили (която само тялом присъстваше в залата) зад една завеса и започнах да я водя почти като прощъпалник. Елемент след елемент, стъпка след стъпка… Оставих колежките си Лушка Бъчварова и Краси Филипова да работят с Диляна и Анелия, към тях като треньор се присъедини и Райна Афионлиева. Лили излезе и сбърка, но допусна грешка при блестяща игра. При една много оспорвана конкуренция Анелия подели първото място с Г. Белоглазова, на 0,5 след тях остана Диляна, след нея Лили, но на отделните уреди тя спечели за България златен и сребърен медал… Ако не бях пуснала Лили на това състезание, щяхме да я изгубим като състезател. На следващата година във Валядолид Лили стана вицесветовен шампион с два златни и един бронзов медал, Бианка спечели златен медал на лента. Следващата година двете поделиха шампионската титла на ЕП във Флоренция… Случаят доста напомня на ситуацията преди СП в София… Това са наистина тежки решения…

– А минавала ли ви е някога мисълта да се откажете от гимнастиката, например в моменти на тежки разочарования? Или по-скоро тогава сте били дори два пъти по-амбицирана…
– Преди всяко голямо състезание обявявах, че ще бъде последното. Аз също като Лили преживявах тежко предстартовите си състояния като състезател. Като треньор подадох два пъти оставка по различни причини.

– Често ви наричат Желязната лейди, а всъщност имате доста ранима душа. Пределната дисциплина, на която сте свикнали в залата, ли е тази, заради която по-рядко улавяме и чувствителността ви?
– Да, може би. Като състезател прикривах страха, за да не въздействам на съотборничките си. Така са ме възпитавали. Като треньор го прикривах, за да не плаша състезателките. Когато настъпваше време за радост, бях толкова изтощена, че в Страсбург ‘83-та заспах в съблекалнята и пропуснах награждаването… Пък и след големия успех веднага на преден план изникваха още по-големите очаквания и задължения… Сега, на СП, гледах невъздържаната радост на млада треньорка, странно ми изглеждаше. Представих си се на нейно място… Сигурно щях да бъда много смешна… А тя изглеждаше прекрасно.

– Преди няколко месеца си отиде вашият зет, който беше един от най-добрите китаристи в България. Тогава казахте: „Беше едно голямо, бързо пораснало дете”…
– Да, Жоро беше като дете. Беше добряк, доверчив, наивен, донякъде безотговорен, лакомник, може да се каже бохем… Бързаше да живее. Всички го обичахме. Беше изключителен музикант… Ядосвах му се, защото не оценяваше таланта си. Когато видя човек да пропилява талант, се чувствам лично отговорна и виновна. Жоро ни липсва… И най-много на Рада. Казвам това, защото дъщеря ми, също като мен, пази емоциите си от публиката.
– Има ли нещо, за което съжалявате? Нещо ненаправено или изказано?
– Да, разбира се, като всеки човек и аз често си казвам – ако бях… или ако не бях… Все едно, стореното – сторено, времето е минало, никой не може да го върне назад. Но да извади поуки – да.

Интервю на Анелия ПОПОВА, в. „ШОУ“
Блиц

Коментирай чрез Фейсбук
loading...

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *