loading...
img
Home / Lifestyle / Емигрантска болест: Когато „преуспял“ гастарбайтер се завърне на село!

Емигрантска болест: Когато „преуспял“ гастарбайтер се завърне на село!

/
/
/
Слава Богу, все още има свестни и добри хора, които избират да живеят в друга страна, без на третия ден необратимо да забравят как се говори български и без да получават сърцебиене и културен шок от всяка дупка в асфалта по време на кратките си и редки завръщания.

Да оставим тези приятели да си живеят живота по широкия свят, както намерят за добре и да ги посрещаме с любов и дружески ентусиазъм, когато се завръщат. Какво кара обаче един човек да се държи като наакан от гугутка по окото в момента, в който попадне на Терминал 2 за малка визита в България, при условие че едва преди една-две години е напуснал за първи път пределите й?

То не е пуфтене, че пътищата са зле, че имало опашки навсякъде, че келнерът в ресторанта не бил любезен, че хората са простаци, че е мръсно навсякъде, няма достатъчно активен културен живот, друго си е в Берлин, заплатите са ниски, въздухът е мръсен, слънцето грее по-малко и душите ни са обладани от сатаната.
За да бъде по-ясно, характерното поведение, ако си от тази порода „преуспели“ емигранти, включва следните няколко неща:

1. Говориш на „вие“, когато става дума за българи. Все едно баба ти само у Лондонското сити ти е мазала филия с масло и чубрица и ти е крещяла през прозореца на небостъргач на „Лийдънхол Стрийт“ да се прибираш, та няма как да си от една и съща общност с някакви от София, сещаш ли се?

2. Живееш с идеята, че от момента на своето триумфално напускане пределите на България, тук някой натиска „пауза“ и всички седим, чакаме и по цял ден мислим: „какво ли прави Гошо, еййййй, успя тоя човек, тц-тц-тц-тц-тц“. Всъщност обаче хората ходят на работа, имат семейства, приятели, хобита и нормални животи и реално им е през „таковата“ как върви грандиозната ти реализация зад граница. Както и как върви реализацията на съседската щерка, всъщност.

Ето защо не те посрещат с хляб, сол и ръченица на летището, когато след две години пауза във взаимоотношенията ви, решиш гръмко да обявиш, че се прибираш за една седмица – събитието на годината за десетки онеправдани българи. Противно на очакванията ти, съученици не канселират почивката си в Гърция, братовчеди не се отказват от кумуване на тежка сватба и бивши колеги не леят сълзи с погача с мед в чакалните на аерогарата само за да те видят. И в това няма нищо лично, просто хората си имат животи.

3. Не се сещаш как беше на български „опит“ и затова ползваш „eкспиръинс“ след кратко, но красноречиво колебание как точно да се изразиш. Произношението ти цели да е британско, нищо че реално учиш в Малта и че всеки „нейтив спийкър“ би си пуснал „Борат“ след запознанството си с теб.

4. Всичко в България ти е много спрEло, чуждо, далечно и непонятно, но едновременно с това не разбираш защо не върви комуникацията с другите, какво като на всеки пет минути добиваш физиономия на умряла яребица и храниш всичко, което попадне в полезрението ти.

5. Държиш се насмешливо и пренебрежително с хората от бившото си вече обкръжение, сякаш си Парис Хилтън, отишла по токчета в някой дом за деца край София. Жал ти е за връстничките ти, които имат по две деца и са домакини. То на запад 40 е новото 20, закъде бързат?

Нещата са общо взето същите като при селяните, които идват в София и започват да не поздравяват роднините си, ако ги срещнат на улицата, защото вече са над това. Някакъв дълбок, отвратителен комплекс, някаква зверска мъка и напън да си от „голЕмото добрютро“, независимо дали към момента правиш дюнери в Студентски, или учиш „Право“ в Софийския, което е просто феноменално. Или и двете.

Та така и с „преуспелия“ емигрант. Може да си обикновена камериерка, която се скъсва от робски труд по 16 часа в денонощие, но като си дойдеш тук, просто не ти понася „колко сме изостанали“.
А и там ти плащат редовно на всяко първо число. Нещо, което никога не ти се е случвало в България (защото по случайност никога ни си намери адекватна работа тук.)

Или пък си успял с къртовски труд, лишения, жертви и страдания да се установиш като нормален човек с нормална работа в някоя „бяла“ страна и някак не върви вече да кажеш, че в България нещо ти харесва.
Иначе защо си направил всичките тези жертви? И защо работиш до несвяст, ако някой жмульо, дето не си е мръднал пръста цял живот, е реално по-щастлив човек от теб?

Да, със сигурност едно от най-болезнените неща в живота е да прозреш, че хората са си супер и без да са преминали през ада на емиграцията, някои дори са по-реализирани и успешни от теб. Това е много кофти чувство. Разбира се, винаги можеш да се успокоиш с това, че ако получиш инфаркт или те сгази ТИР, здравеопазването там, където живееш, е много добро. Не като тук. Това си е страшен плюс. Човек само за едната болест си струва да живее, дето се вика.

Какво като си самотен и нещастен, никой не те разбира и въпреки че гаджето ти Хълк прави страхотен секс, общите ви теми на разговор се въртят предимно около плащането на наема.
Нали изкарваш повече пари от бедните българи и един ден ще ги похарчиш за нещо хубаво. Най-вероятно след пенсия.

Така че следващия път, когато решиш да си дойдеш само за да се мръщиш, да се възмущаваш, да отричаш и да критикуваш, недей. Все пак всички в България искаме и държим да се чувстваш прекрасно. Не се спи иначе.

Коментирай чрез Фейсбук
Емигрантска болест: Когато „преуспял“ гастарбайтер се завърне на село!
Оценете тази публикация

loading...

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Inline
Inline