img

Илияна Велева избухна: Доживяхме пред очите ни, в сърцето на Родопа, да има тюрбе-мавзолей в чест на нашия поробител

/
/
/
Родопските войводи се обръщат в гробовете си. На творческа среща по повод книгите ми един родопчанин приближи, подаде ми някаква снимка и с шепот, за да не чуят останалите, изрече:

– Вие знаете кой е Енихан баба и какво трябва да напишете. Дарявам ви тая снимка – нека България види какво става в Родопите! Погледнах снимката: малка сграда-тюрбе (мавзолей на мохамедански големец). Прочетох изписаните на тюрбeто букви: “Тук почива Енихан баба”. За непосветения българин това не означава нищо. Но сърцето ми усети как родопските войводи се преобръщат в гробовете си. Доживяхме пред очите ни, в сърцето на Родопа, да има тюрбе-мавзолей в чест на нашия поробител. Момчил юнак – бранителят на Родопите – няма свой паметник в Средните Родопи, а поробителят – има. “Аз съм син на свободата!” – това са заветните думи на Момчил юнак. Това е първият родопчанин, първият българин, който посреща с бой османския поробител, стъпил на европейския бряг.

Преди 650 години, през 1344 г., поробителят, начело с Омур бег, доплава с 15-те си кораба до пристанището Абдера.

Родопският орел Момчил юнак оценява бъдещата опасност, напада внезапно корабите и ги опожарява. Първият бой срещу нашественика е спечелен от родопчани. Но вместо всички българи и славяни да оценят подвига им, цар Иван Александър става съюзник на турците и на следващата година – на 7 юни 1345 г., – изоставен и самотен, в неравен ръкопашен бой Момчил юнак е убит. Нататък България се чупи като коледна пита: пада крепостта Цимпе, турците преместват столицата си от Бурса в Одрин. Пада Пловдив, пада от юг Драма и Сяр и Родопите остават обкръжени. Нейде в облаците, неочакващи помощ, Родопите продължават да се борят. Потомците на Момчил юнак и цялата планина са осеяни с легенди и със заветните му думи: “Аз съм син на свободата!” Но кой е този Енихан баба, дето в днешния наш ден му е издигнато тюрбе-мавзолей? Енихан баба е предвождал две големи турски армии заедно с подчинения си Саръ баба.

През 1371-1373 г. те се спускат навътре в планината, навлизат по река Малка Арда и се стремят към царството на Момчил – Подвис и Смолян.

Не са забравили първото си поражение с корабите при Абдера и се стремят да завладеят и мъстят в родопските Момчилови владения. Жестокостта на този поробител не е описана, нито пък е възпята храбростта на съпротивляващите се родопчани. Голямото сражение станало в местността Бъхтярица (Тупаница), където долът се вмирисал от трупове. Една част от убитите родопчани били погребани в северните склонове на връх Момчил (после връх Енихан, после връх Свобода). И днес въздишат убитите, погребани в падинката, наречена Гроба. От Одрин до родопското Каракулас пропищяло всичко живо от Енихан. Той разрушил две църкви в Иноглово (до връх Преспа), разрушил манастира на Хайдушки поляни. Сринал прочутата някога Кръстата гора (в Средните Родопи), която била живата връзка между Бачковския манастир и Атонските манастири. Срязвал жилите на един народ и стъпквал христовата му вяра. Излезли насреща му родопските войводи, потомците на Момчил юнак. Надошли на помощ и други българи от Чепеларе и Рупчоса. И от връх Свобода до връх Преспа се точели боеве – защитниците на планината били водени от Стоян войвода, Чило войвода и Вълчо войвода. Следващото голямо сражение станало близо до връх Преспа, край село Иноглово (несъществуващо днес).

Войводите, защитниците и самите иногловци с цената на живота си бранели проходите.

На третия ден от боевете лумнали пожарите. Турците посичали жени и деца, стари и млади, разрушили двете църкви и сринали цялото село. Не издържал на тази кървава гледка един иногловец на име Ангел, преоблякъл се като турски войник, влязъл в шатрата на Енихан баба и го убил с нож. Подгонили храбрия Ангел и го съсекли на Ангелова каба (в подножието на връх Свобода). Боевете още повече се ожесточили. Саръ баба поел турската войска. Завладели Каракулас. После – Чил тепе. Грабели, убивали, горели. Погребали убития Енихан баба до връх Момчил (Свобода) и го нарекли на негово име – връх Енихан баба. Сега там е вдигнато тюрбе-мавзолей. В боя за Чил тепе (Преспа) паднал убит Чило войвода. Поел боевете Вълчо войвода.

Останали без домове, родопчани навлезли в гората. Но турските нашественици запалили вековната гора, за да останат легендите за Горялата фойна. Саръ баба тръгнал по хайдушките поляни, разрушил манастира, наближил Момина вода. Там боевете водел Стоян войвода – годеник на Руса девойка. В кръвопролитните боеве край извора убили годеницата Руса девойка (на нейно име е кръстена местността Момина вода). В ръкопашен бой успели да пленят Стоян войвода. Измъчвали го така, както инквизицията не е измъчвала своите жертви. Споменът е останал в покъртителна родопска песен: „Турце Стоян мъчеха три дни и три нощуве, очи му със сабя галбеха.“ Това е родопският мотив за Балканджи Йово. Дълбаят със сабя очите му, ала ослепеният родопчанин вижда по-надалеч от поробителя. И каква дума “галбеха” – не е избождаха очи, не е вадеха очи, не е ослепяваха, а галбеха: дълбаят надълбоко и въртят. Но като че ли тези силни орлови очи на Стоян войвода не могат да ги издълбаят.

Страшна дума – покъртителна драма. А чуйте как е възпята годеницата му Руса девойка: “С нож й сърцето пореха и си Росица питаха” – чува се звук. Забравихте ли Руса девойка, скъпи българи, забравихте ли Стоян войвода, скъпи българи, та пред очите ви бе вдигнато тюрбе-мавзолей за техния убиец – Енихан баба? …

Насочил се Саръ баба към Подвис – орловото гнездо на Момчил юнак. На гребена над Момчиловци го пресрещнал друг юначен българин и с един мах му отсякъл главата, та тя “рипкала и рукала” по ливадата. А после се обагрили с кръв стените на крепостта Подвис, опожарен бил манастирът на връх Сакарка и поробителите се надвесили над Смолян. Но цели четири десетилетия се точели боевете, додето Родопите паднали под робство. И в наши дни бяха издигнати две тюрбета-мавзолеи – на Енихан баба (връх Свобода) и на Саръ баба – недалеч от село Момчиловци!!!

Да се вдига джамия – то е знак за вяра и право на избор, но да се вдигне тюрбе-мавзолей в чест на жестокия завоевател, то е историческа слепота на кметовете на Давидково и Момчиловци. Къде са проектите, разрешенията им къде са и за какво са им, като има село Момчиловци, което носи името на Момчил юнак, или се е заело с бизнес, та е забравило собствената си история? И къде са паметниците на Момчил юнак, на Стоян войвода, Чило войвода, Вълчо войвода и на оня иногловец Ангел, дето е убил в шатрата Енихан баба? На поробителите ли ще вдигаме паметници? Според Васил Дечев на връх Свобода (връх Момчил, връх Енихан баба) е имало старо светилище на траките. От векове родопчани излизали там на курбан, тачели обредите на траките.

И българи-християни, и българи-мохамедани, лете излизали, за да се срещнат на общия терен, на общия си връх.

Всички говорят на чист майчин български език, носят най-цветните български народни носии, пеят най-лиричните и трагични песни за Стоян войвода и Руса девойка, тачат най-древните си обреди, а сега трябва да застават пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба – техните палачи?! Шепа фанатици подменят историята ни и като използват правото на вяра, подменят и самата ни народност, самата ни история чрез имената на завоевателите-главорези. Това е голямата асимилация на собствената ни история. И как пред тюрбето да пеят песента “Очи със сабя галбеха” или “С нож й сърцето пореха“? И същеверемнно да четат с очи: “Тук почива Енихан баба”. И какво направиха давидковци и момчиловци за паметта на Ангел, Стоян, Руса, Чило, Вълчо и на самия Момчил юнак?

Забравиха ли думите на Момчил юнак: “Аз съм син на свободата!”?

Позорно и страшно мълчи София по тези въпроси. Както е мълчала някога, при завладяването на Балканския полуостров. Воин е бил Момчил юнак, а не цар Иван Александър. Борят се и днес родопчани, за да оцелеят на най-страшния горолом, но и днешни царалександровци се съюзяват с поробителя. Момчил юнак или Енихан баба – това е нашият днешен избор. Бият камбаните на Кръстата гора, родопските чанове звънят за България. Тази планина е орлова планина, никога не е вдигала бяло знаме. Орлова е и вярата й. По пътя ни ще има знаци от гробове и бели кости, но винаги растат юнаци, които знамето ще носят.

От Илияна ВЕЛЕВА със съкращения

Коментирай чрез Фейсбук
loading...

Вашият коментар