loading...
img
Home / Life Story / Изповедта на една жена в инвалидна количка- „Животът ми е ад- загубих краката си, но това което последва беше още по-тежко!“

Изповедта на една жена в инвалидна количка- „Животът ми е ад- загубих краката си, но това което последва беше още по-тежко!“

/
/
/
295 Views
Животът ми преди злополуката беше чудесен, да не казвам съвършен. Имах приятел, за когото по-късно се омъжих.

Радвах се на добри приятели и жертвах цялото си свободно време, за да бъда с тях. Стараех се да им се харесам, затова угаждах на всичките им капризи. Обожавах живота си и живеех на пълни обороти. Всичко беше наред, докато имах време, сили и енергия за всички тях. Работех като психолог и бях опора на съпруга си в най-трудни му моменти от живота. Когато загуби баща си, той споделяше болката си с мен. Не се хранеше, не пиеше вода, просто вехнеше като стрък откъснато листо. В онези моменти душата ми страдаше, защото и той страдаше. Направих всичко възможно, за да изцеля раните му. Знаех, че болката за изгубен родител никога няма да отмине, но исках поне малко да го утеша. Угаждах на него и близките му, мъчех се да излекувам сърцата им, които всекидневно кървяха.

Тяхното щастие беше и мое щастие.

Но понякога злото идва неусетно. Прибирах се от работа и докато пресичах пешеходната пътека, усетих силен удар, който ме зашемети. Само това помня – болката и настъпилият мрак. Следващото нещо, което си спомням, е, че майка ми плачеше седнала до болничното ми легло и ме успокояваше, че всичко ще бъде наред. Но не се получи така. От болницата излязох в инвалидна количка.
За мен това беше нещо непознато. Веселият ми характер в този момент сякаш умираше. Трябваше да се сбогувам с живота си преди инцидента. Да забравя за плуване, каране на колело и чувството, че мога да бъда самостоятелна. Вече не можех почти нищо да правя сама.

Бях освободена от работа, съпругът ми ме напусна, а приятелите, за които си давах живота, нямаха време да говорят с мен дори и по телефона.

Имах усещането, че страдам от някаква заразна болест, а не че съм инвалид с неподвижни крака. Животът ми се обърна с главата надолу, но аз исках да живея. Копнеех да посрещна новото утро! Всеки ден благодаря на Господ, че ме остави жива. И макар всички да ми обърнаха гръб, аз ще продължавам да се радвам на живота, защото умът ми е чист, а душата искрена и мека.

Коментирай чрез Фейсбук
loading...

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *