loading...
img
Начало / Мнения / Митовете за Васил Левски

Митовете за Васил Левски

/
/
/
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Васил Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чиито жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО)? Или е само деятел – практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г., (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно, Левски предаден ли е или той в Къкрина сам е попаднал в клопката на заптиетата? И най-важното питане: вярвал ли е наистина Апостола, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива? При наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н. В тази поредица от неизвестности без съмнение един от най-интересните и дискутирани въпроси е този за последните мигове и гроба на Апостола.

Последната нощ на Апостола

Има предположения, че през нощта срещу 6 февруари 1973 г. Хаджи поп Ангелко – свещеник в черквата „Св. Архангел“ (сега съборена) се среща с Левски, за да го изповяда. На път за казармите до „Св. Ал. Невски“, минавайки през църквата „Св. Архангел“, за да вземе епитрахила и кръста, сварва там Христо Хамбарков, клисар на „Св. Петка Самарджийска“ и добър познайник на Левски, когото взема със себе си. Когато се връща вкъщи, поп Ангелко казва на домашните си, че изповядал Левски и че ще го бесят на другия ден. Дали тази среща е била официално позволена или Апостола я урежда по свой начин, какво точно са си казали тримата, какво се е изповядал Левски, остава да гадаем. Твърде вероятно е тогава Дякона да е поискал християнско погребение, и по всяка вероятност изравяне от Позорните гробища. С други думи, такава възможност се е предвиждала още преди обесването и за тази цел е била извършена необходимата подготовка.

Един от големите страхове на Левски като духовно лице и вярващ християнин е да не остане неопят и непогребан и да не се знае къде е гробът му. Затова на Велика събота – 19 април 1864 г., Левски реже косата си и я дава на майка си да е скрие с думите: „Като чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мен, защото може да остана неопят и непогребан.“. Такова е и предсмъртното желание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново до София: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко“. Това всъщност е единственото нещо, което той е поискал за себе си!

Последният ден

Денят на обесването на Левски – вторник, 6 февруари, пазарен ден, е бил студен и ветровит. Мястото е заобиколено с кордон от два взвода заптиета. Заедно с полицейската част присъстват и тълпа от турци и цигани. След като изчакват да дойде управителят на София Мазхар паша с няколко други големци, довеждат конвоирания Левски. Българи наоколо е нямало, освен по двама-трима представители на тогавашния еснаф, които за били задължени да отидат, както и неколцина българчета. Те по-късно възпроизвеждат по най-различен, често произволен начин обесването и поради това трудно може да им се гласува доверие. Оскъдните спомени свидетелстват, че Дякона е бил облечен с дрехите, с които е заловен в Къкрина – ямурлук, турски полувехти дрехи с вишнев цвят, арнаутски потури, опасани с пояс, навуща до коленете от бяла аба с черни гайтани и цървули. Нозете са в окови, на ръцете – белекчета. Бил е изнемощял, с изпито, пребледняло страдалческо лице и с вързана глава.

Последните мигове от живота на Васил Левски са документирани в разказа на неговия изповедник при бесилката – иконом поп Тодор Митов (1836-1891), учител и свещеник през 1873 г. в църквата “Св. Неделя”, член на Софийската религиозна община и на основания от Левски революционен комитет. Той е повикан специално от Мазхар паша да причести Апостола. След Освобождението на България поп Тодор става депутат в Народното събрание и внася предложение за отпускане на 20 000 лева за започнатия, но недовършен поради липса на средства паметник на Васил Левски. Той е единственият възрастен българин, пряк свидетел на случващото се под бесилото в зимния февруарски ден на 1873 г.

Както е известно, разказът на поп Тодор е записан от Захарий Стоянов през 1885 г. в малка тетрадка с надпис “Ботев – Левски – Бенковски” (съхранявана в НБКМ – БИА II А 8675). Сведенията за обесването на Левски там заемат първите три страници. Най-вероятно срещата между двамата е станала между 9 и 15 януари 1885 г., когато Захарий Стоянов идва в София да събира допълнителни данни за готвеното от него второ допъл­не­но издание на биографията на Левски. След Освобождението поп Тодор разказва за последните мигове на Левски пред различни свои съвременници. Между тях са Иван Вазов, Стоян Заимов, Иван Кършовски, Стилиян Чилингиров, Георги Попов, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Иван Бобевски и др. Във всички разкази с малки изменения се повтарят идентични моменти: осъденият Левски пристъпва към бесилото хладнокръвно, само с наболи капки сълзи в очите; приел е не само да се изповяда, но и да се причести; молбата му е да е поменаван като йеродякон Игнатий; изповядва греха си за убийството на чирачето в Ловеч, но подчертава и мотива за греховете си: „Всичко, което правех, правех го за народа“. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, в три от разказите срещаме и последните му думи: „Боже, избави България!“. В спомените на Иван Бобевски се среща и изразът, казан от Левски: „Моли се, Отче, не за мене, а за Отечеството България!“.

Знае се със сигурност, че след обесването на Левски тялото му е било закарано с каруца наблизо до бесилката в тогавашните софийски „позорни“ гробища, в които са заравяни хора без самоличност, самоубийци, екзекутирани престъпници, ударени от мълния и пр. Там е бил заровен и Апостола. Оттук нататък започват хипотезите.

Версиите

Анализът на съществуващата, откъслечна информация по тази проблематика показва, че спорът за това къде е погребан Васил Левски реално се върти около няколко вероятности. Едната е свързана с възможността Апостола да е погребан с разрешение от турските власти в т. нар. “западно гробище” на София, което е редовно християнско гробище. Това са българските гробища извън тогавашния град, на запад от сегашния булевард „Христо Ботев“, в близост до днешното Министерство на земеделието и храните. Тази теза е поддържана главно от археолога проф. Стамен Михайлов. Наскоро в книгата си „Разкрити документи за гроба и костите на Левски и Бенковски“(2017) Николай Иванов актуализира тази хипотеза за погребването на Апостола. Поддръжници на ясновидката Ванга застъпват становището, че мощите на Левски са в църквата „Св. Николай Чудотворец Мирликлийски“ (срещу Софийската митрополия), съществува и предположение, че Апостола е погребан в родния си град Карлово или в Сопот.

Най-дискутираната, но и най-близко до истината и най-красива е версията, застъпвана от Николай Хайтов. Тя определя църквата „Св. Петка Самарджийска“ като място, където е препогребан Васил Левски. Резюмирана, тя звучи по следния начин: Левски е погребан в “позорното гробище” на София. Това обстоятелство не може да не е пробудило желание сред неговите съратници, почитатели и приятели да го извадят оттам и удостоят с почетно погребение. Така още същата нощ след деня на обесването тялото на Апостола е изровено, пренесено и погребано в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“. Този подвиг е извършен от Христо Хамбарков – клисар на „Св. Петка Самарджийска“, свещеник Кръстьо Стоилов и Илия Лазаров Джагаров от с. Локорско, участник в четата на Христо Ботев.

Ако се систематизират съществуващите свидетелства, върху които се основава тезата на Николай Хайтов – един от най-активните участници в общобългарския дебат, свързан с тленните останки на Апостола, те биха изглеждали по следния начин:

Установено е, че Васил Левски е погребан в „позорното гробище“ на София. Не само защото спомените в тази посока са най-вероятни, а и поради това, че това би била естествената мотивация на османските власти за съответното разрешение. Абсурдно е наличието на дълга и тържествена погребална процесия през целия град, до западните българските гробища, при положение че близо до бесилката на Левски са позорните гробища. Гробът на Левски в позорните гробища не е открит. Във всички биографии на Дякона се посочва, че гробът на Левски край бесилото на другия ден бил разкопан и празен. Той не е открит и в основите на паметника в София, не е открит и през 20-те години на миналия век, когато се засилва интересът към гроба на Левски. Тайната започва да се разплита от съпругата на един от погребвачите на Левски – софийската жителка Мария Поппавлова, по мъж Джагарова, през 1937 г., когато се честват 100 години от рождението на Апостола. Нейното разкритие излиза в тогавашния в. „Мир“ на 6 март 1937 г. Там е посочено, че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка“ на ул. „Мария Луиза“ № 2 (където се намира и днес). Съобщава и имена на онези, които са погребали, начело с клисаря Христо Хамбарков. Нужно е било само да се разкопае посочено място и да се провери казаното от Мария Поппавлова, но Софийската митрополия не разрешава, тъй като църковния олтар е свято и неприкосновено място.

Деветнайсет години по-късно, през 1956 г., във в. „Труд“ (от 17 май) е обнародвана статия, където ясно се казва, че в „Св. Петка Самарджийска“ е гробът на Васил Левски. Като тези съобщения не изказват някакви произволни хипотези, а посочват точното място на гроба – „отляво на Светия престол“. Едва тринадесет дни след публикацията в „Труд“, по време на археологически разкопки, именно в църквата „Св. Петка Самарджийска“ до ЦУМ е намерен скелет № 95 (на Левски), именно „отляво на олтара“ на храма. Скелетът е на мъж 172 см., зарит в гробна яма без ковчег, а долните му крайници са били вместени в дупка, побита в олтарната основа. Съвпадението е очевидно и смазващо. И за непредубедените няма съмнение, че е разкрит гробът на Апостола. Тоест имаме пълно съвпадение между документираните в печата съобщения и откриването на гроба на посоченото място на 30 май 1956 г. , което е най-убедителното доказателство за тяхната историческа истинност. Незнайно по какви причини обаче откритият в олтара гроб е заринат, а костите – събрани в едни циментов чувал и изнесени неизвестно къде.

Нови 23 години се мълчи по този въпрос, докато в кн. 11 от 1979 г. на сп. „София“ излиза една статия на арх. Сава Бобчев, заместник-ръководител на разкопките от 1956 г. Той излага истината по разкриването на гроба на Левски и подкрепя твърдението си с направените от него скици и проучвания. Тогава избухва с пълна сила спорът за гроба на Левски, в който се включва и Николай Хайтов през 1984 г.

Кулминация на полемиката за гроба на Левски е състоялото се обсъждане в БАН през февруари 1986 г.

Основният извод (който не е оспорен нито на това обстойно обсъждане, нито в излезлите след него публикации) от проведената дискусия е, че в „Св. Петка Самарджийска” са „били извършени необичайни погребения след изграждането на църквата. При това положение е голяма вероятността единият от скелетите да е бил на Васил Левски, като се изхожда от сведенията, които насочват вниманието към тази църква още преди 9 IX 1944 г.“ Препоръчва се да се обсъди, в светлината на историческите свидетелства, въпросът за поставяне на паметна плоча в църквата с надпис, удостоверяващ, че въз основа на исторически сведения в олтара на църквата е бил препогребан от родолюбиви българи Апостолът на свободата Васил Левски. Такова решение е взето от Президиума на БАН на 26 април 1986 г., а паметната плоча след дълги митарства е сложена едва през 2012 г.!

Колкото и парадоксално да прозвучи, трябва ясно да се каже, че установяването гроба на Апостола реално се оказва еднакво неудобно както за комунистическата власт, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентарна демокрация. Абсурдно е, но е факт – днес големият дебат, свързан с местопрепогребването на Васил Левски е почти забравен! Той е само някаква следа от миналото на обществения живот в България, която днес е вън от интересите на интелигенцията, потъваща все повече в пипалата на неолиберализма и космополитизма.

Най-хубавото, което в случая е важно да се подчертае специално, е фактът, че когато на 18 февруари 2012 г. се сложи последната възпоменателна плоча върху източната стена на „Св. Петка Самарджийска“, около храма имаше много просълзени българи и българки. Те бяха и млади, и стари! За тях очевидно истината за гроба на Левски не е празна словесна полемика между скучаещи учени и интелектуалци, а думата „родолюбие“ не е грях. Така в последна сметка се сбъдната една от големите мечти на Николай Хайтов! В някаква степен се изпълни и заветът на Левски: „гробът да му е в България и всеки да го знае“! Може би и двамата са се усмихвали отгоре, когато са наблюдавали паметното събитие. Дано да е така, защото в нито една от известните досега фотографии на Апостола, той не се усмихва!

България
Коментирай чрез Фейсбук
Източник:fakti.bg
loading...
Оценките на читателите
Общо: 0 Общо гласували: 0
loading...

Публикувай коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: