img

Зетят на Божидар Димитров с разтърсващ разказ за именития историк

/
/
/

За последните часове на историка, починал точно преди месец, журналист на в. „Труд“ разговаря в двора на родната му къща в Созопол с неговия зет Георги Найденов.

– Господин Найденов, вие сте били един от най-близките хора на проф. Божидар Димитров. Намираме се в родната му къща в Созопол, виждам, че на оградата има много цветя. Какви хора ги оставят?
– От петнайсетина дни съм в Созопол и откакто съм тук, всеки ден виждам хора, които нито познавам, нито някога съм виждал. Те минават покрай къщата и остават символично цветя на оградата до некролога му. Направили сме ваза, за да може хората да ги оставят. Чувствам се много горд, защото виждам, че той не е забравен, някои от тях дори влизат в двора и ме питат това ли е къщата, за да не се объркат. Минават само за да изкажат най-искрените си почитания към него (разплаква се, бел. авт.).

– Всеки петък той водеше своите “Политически разкопки” – рубриката му в “Труд”, и неговите четива бяха най-четените и най-коментираните. Вие сте прекарали с него последния му ден – разкажете какво се случи тогава.
– (Въздъхва тежко.) Това наистина стана изключително ненадейно. Господин Димитров до сетния си дъх не спираше да работи, но не за себе си, а за България. На 1 юли той избра да работи – беше Джулая морнинг и рождения ден на дъщеря му Мария, която обожаваше. Още сутринта в 9,30 ч. той отиде до кучкарника в Горни Богров да види три от своите най-любими кучета, който отгледа с много любов от малки в музея.

– Извинете, казвате, че са били в музея, защо тогава са в Горни Богров?
– Защото новото ръководство на НИМ прецени, че за да се чувстват посетителите на музея незастрашени, ще премести кучетата. Професорът преживя много тежко това и успя да им намери приемни семейства. Точно на 1 юли трябваше да ги вземе от кучкарника. След като направи това, той направо ни заповяда да тръгнем за Сърбия към Западните покрайнини. Там мнозина от българското малцинство искаха да се присъединят към новосформираното от него движение “Кан Кубрат – Велика България”. Към 10,30 – 11 ч. вече бяхме в Димитровград, където част от българската общност ни посрещна радушно. Трябваше за съберем подписи за бъдещата партия, след което се отправихме за Ниш, за да се срещнем с друга българска общност пак по същия въпрос. Така неусетно мина деня и часовете, в които пътувахме из Сърбия. Прибрахме се през един от най-тежките КПП-та през Стразимировци. Тогава беше голяма жега и тези часове се оказаха пагубни за професора – повече от 10 часа път, а самият той бе превъзбуден от енергия, забрави да си изпие лекарствата… И за съжаление, като се прибрахме от тежкия път към 20 ч. в София, слизайки от колата и звънейки долу на звънеца на входната врата на блока му, изведнъж му причерня, помоли ме да го хвана – каза, че му е лошо, строполи се на земята и почина.

– Значи професорът умря накрак…
– Да, той умря накрак (бел. авт. – отново се разплаква). Всичко, което правеше, беше за България. Дори и в последния си ден той беше убеден, че новосформираната организация от него, наистина може да направи много за България. Знаете, че в последните месеци по всички медии той открито пропагандираше, че парламентарната република тук е изчерпана, привеждаше примери от други държави как президентските републики са много поуспели в икономически и политически аспект. Желанието му беше да има референдум по този въпрос, а след това промяна и на конституцията. До последно вярваше в тази идея.

– Проф. Димитров не беше много добре със здравето, със сигурност сте го предупреждавали да внимава… Но той явно не ви е слушал?
– Това е точно така, както казвате. Здравословните му проблеми през последните две години произтичаха най-много от това, че той просто не обичаше да влиза в болници. За него работата беше над неговото здраве. А себе си слагаше на последно място. Над всичко беше България, работата и семейството му. Но за себе си не се грижеше. Беше властен човек, никой не можеше нищо да му каже. Той избираше как да живее. Въпреки, че и любимата му дъщеря, и аз, който последните шест месеца бях непрекъснато с него – постоянно му обяснявахме, че трябва да се пази. Но той имаше свой начин, по който искаше да живее.

– Една комисия, създадена наскоро, само преди няколко месеца вгорчи живота му. Това е комисията “Антикорупция”, която веднага след създаването си, реши, че първият човек, с когото трябва да се занимава, е Божидар Димитров. Беше ли обиден от тази капания, която се разрази по медиите срещу него?
– Той беше много обиден и преживя много болезнено всички писания и обвинения срещу него. А те още повече разбиха сърцето му. Не само него, но обидиха и цялото му семейство. Дори аз бях намесен в този скандал. Тръгнаха да се занимават с човек абсолютно почтен, за да отчетат дейност и да го опетнят. Това беше скалъпена работа. Омаскариха един популярен, но и честен човек.

– Възстановяването на Голямата базилика в Плиска беше една от мисиите в живота му.
– Да, той смяташе че тази базилика в Плиска ще прослави България по Европа и света. Всичките неща, които г-н Димитров помогна да се възстановят в Созопол, носят пари на общината.

– Нали знаете, че има хора, които се отнасят с пренебрежение и ирония към това, което правеше професорът, и казваха, че са измислени неща. Знаете ли какви средства са дошли в Созопол от рекламираните доста силно от него открития там?
– Това, за което говорите, наистина е така и говори за нашия манталитет като българи. Но ще направя едно малко отклонение, за да ви отговоря. Бяхме двамата с него по конкретен повод в Гърция преди 5-6 години. Отидохме на прословутото място, където е седял Одисей. Това беше един камък… Гръцките власти вземат по 5 евро, за да може да видите камъка, да седнете на него и да си направите снимка. Как пък сред цялата колегия историци в Гърция не се намери един да каже: “Не, тук не е седял Одисей, това е измама”.

– Кажете за парите – какви средства са дошли в Созопол?
– Възстановяването на църквата “Св. Кирил и Методий” в Созопол струваше 1,8 милиона лева – това се случи в началото на 2011 г., когато г-н Димитров беше министър. След като мощите на Свети Йоан Кръстител бяха открити, досега църквата е направила приходи над 3,5 милиона лева. Това означава инвестицията и още 2 милиона приходи. Общината ще гласува Историческият музей ще бъде кръстен на Божидар Димитров, както и една от улиците в Стария град на Созопол, ще носи името му. Най-хубавото е, че има воля за това. Включително и кметът г-н Рейзи.

– Какво обичаше най-много Божо, както всички го наричаха? Питам ви за неща извън любовта му към България, историята и Созопол.
– Той беше 100-процентов работохолик. Не обичаше да празнува, дори рождения си ден. Единственият празник, който обичаше и отбелязваше, беше рождения ден на дъщеря му Мария. Но когато си човек като него, цената която плащаш, е семейството ти. За което той страдаше много, че не може да обръща много внимание на любимите си хора. Той беше седем дни в седмицата и 365 дни в годината на работа и на път. Обожаваше лятото като сезон, и нямаше търпение да дойде в Созопол в тази къща, да седне на своето място – този стол срещу вас – наричах го мястото на шефа и сърце не ми дава аз или някой друг да седне на него. Обичаше да седне тук и да гледа морето, да си спомня корабите, на които е работил. Обичаше да си гледа градинката и всички тези дървета в нея.

– Виждам много смокини, откъде са, той ли ги е засадил?
– Ооо, те бяха неговата гордост. В целия двор има 25 дървета и всяко едно от тях е донесено от г-н Димитров отнякъде, от цял свят, където е пътувал с корабите – Гърция, Италия, Албания… откъде ли не. Зад къщата има една смокиня, донесена от Средиземноморието, която е вече на 50 години. Ако е имал хоби, то беше работата му. Винаги си пожелавам за себе си да имам възможност да правя това, което обичам. Защото така човек се чувства истински щастлив.

– Какво обичаше да си хапва?
– Това му беше нещо като ахилесовата пета… Много обичаше да хапва всичко, то си му и личеше (усмихва се, бел. авт.). Затова имаше проблеми с диабета – хапваше си плодове, сладко, което му беше забранено, пържени филийки – всичко. Карахме се понякога за това ядене, но той не слушаше.

– Кое беше любимото му ястие?
– Още от времето, когато е живял в Италия, много обичаше спагети. Но последните години имаше забрана за някои храни. Не обичаше много вратовръзките – имаше три еднакви костюма и десетина ризи – бели или светлосини. Най-важното за него беше да е чист и спретнат и вярваше в пословицата, че по дрехите посрещат, но по ума изпращат. Той беше човек на народа, затова хората толкова много го обичаха и го приемаха като свой. Сега, бидейки в къщата му, вие самата виждате и се убеждавате, че той беше честен до гроб, безсребърник.

– Какво става в музея, разбрах, че ще бъде поставена паметна плоча там на професор Димитров.
– Информираха ме, че Боянският клуб, който той създаде и ръководи – събираше се всеки четвъртък в НИМ, е решил да направи тази паметна плоча за него. Разбрах, че сегашното ръководство е дало съгласие, че ще бъде поставена тази плоча. Но има нещо много обезпокоително, което научих. Получих информация от музея, че наесен се готви една безумна идея. Дърветата, които г-н Димитров беше засадил в музея – едни дъбчета, които бяха любимите му дървета, наесен щели да бъдат отрязани. С аргумента, че дърветата разваляли общата естестика на най-представителната част на музея. Това обаче е абсурдно. Обръщам се с молба това дано да остане в рамките на фолклора и да не се случи. Защото така се поругава паметта на г-н Димитров.

– Какъв завет остави за вас и семейството Божидар?
– Онова, което ще помня завинаги, е първото нещо, което научих от г-н Димитров, а то е: че винаги трябва да се раздаваш за другите. До последно той не мислеше за себе си, а за близките, за други как да помогне. Много често повтаряше думите на Джон Кенеди: “Престани да питаш какво държавата може да направи за теб, а започни да питаш ти какво можеш да направиш за нея”. До последно той беше убеден, че като нация можем да направим много неща, ако сме единни и сме заедно, не разделени. Заветът, който ни остави на всички, е да се обичаме и да си помагаме.

Георги Найденов е роден на 23 юли 1983 г. в София. Завършил е висше образование в НБУ, специалност дипломация и международни отношения, Беше две години заместник-директор на НИМ – “Административно – стопанска дейност”. От 1 януари 2018 г. е освободен от новото ръководство на НИМ. Съпруг на дъщерята на Божидар Димитров – Мария.

Източник: БЛИЦ

Коментирай чрез Фейсбук
loading...

Вашият коментар